Пролетта върви с нас, а около нея цветята танцуват, пеят и се кискат ♥ Добри НЕМИРОВ
(Добри Немиров, 1918 г.)
♥ Добре пристигнала, пролет
Вие, които сте се родили и расли към планините, по какъв начин ли мислите за нас, които сме расли из равнината? Сигурно си казвате: „ Горките! Те не знаят каква хубост е да се изкачваш по планина, да се бориш с непроходими места, да ги преодоляваш и отново да продължиш нагоре и все нагоре “.
Наистина, ние, които не познаваме планината – как ли ще сме израсли без нейното обаяние?
А погледнете по какъв начин пристъпя пролетта у нас в равнината! Уж постепенно върви, а не може да я стигне и най-упоритият южняк. Юрне се той, полети, излезе пред нея, развилнее се, па току остане отново обратно. А тя, пролетта, постоянно прелестната и ненагледната пролет, си върви, без да желае да знае кой се надбягва с нея.
О, пролет! Не бързай! Не се повеждай по лудориите на ветрищата! Те дигат олелия – уж се надбягват, а по какъв начин го вършат в действителност? Танцуват към тебе най-леки танци. Недей им се сърди! Нека танцуват! Така те улесняват твоите стъпки и вършат шествието ти по-тържествено.
И ние, които не познаваме планинските прелести, посрещаме пролетта със същата наслада като вас – планинците. И в случай че мислите, че към вас тя е по-щедра, лъжете се! Тя е идентична към всички.
Ето я. Небето се понадига на хоризонта. Нещо става там. Една тиха, зелена вълна пълзи по полета и ливади и иде насам. И ето – като по магически знак тук-таме надниква ухилено кукуряче или съсенче, в шубрака се таят два-три преди малко пукнали земята свежи стръкчета синчец, а полето е изпъстрено с разнообразни цветица, преди малко видели синьото небе…
Отиваме при тях и ги гледаме така благо, като че виждаме излюпени пиленца. Вчера те не бяха тук, а през днешния ден ето ги, първи гостенчета на полето! Тук клекнем, там клекнем – иска ни се да облеем всяко цвете с насладата си… А вижте каква е прясната тревица! Тя е толкова примамлива, толкова нежна, че ви се желае като агънца да захрупате от нея.
Но няма време за губене! Нали сме излезли да гледаме шествието на пролетта?
Да, нещо става там. Ето я иде, доближава се… Зад нея се движи грамадна, бяла, светла вълна от живи същества. Те пеят нещо, смеят се, викат… Кои са те? Защо са толкоз доста? Или това е свитата на пролетта? Да, това е свитата! Наредени след нея, те пеят някаква ария, която като че ли иде отдолу под земята… Може би самата земя пее? Да, тя пее, тъй като вижда, че свитата носи дълбоки кошове със семена и ги пръска по земята. И едвам допрели се до нея, те демонстрират пресни, нежни, радостни стръкчета. Ето, за това пее земята! Послушайте я да видите какъв брой наслада, здраве, мощ и радостен труд трепти в нейните игриви лесни.
Накъдето и да се обърнеш, все нея виждаш.
Тя цари в този момент и тя е, която пръска наслада в душите ни.
А какъв е оня тъничък пушек там над угарите, над локвите, над градините, над блатата, над полетата?… Дим ли е това, или са тънките полупрозрачни була, от които е стъкмена дрехата на пролетта? Не, не са була това, не е пушек, а па̀ри, които земята изпуща, заливайки със своето пролетно дихание божия свят…
Ние скитаме из полетата и не можем да разбереме – нас ли люлее нещо, или самите те се люлеят, обхванати от юношески смях… И може би от това е така гъст мирисът на тревите, на цветята, на земята… А погледнете трънкосливката – не е ли тя набъбнала? Струва ви се, че ще се пукне ножицата й от напряла луда мъзга… По нея са накацали голям брой пъпки и като че ли не са това пъпки, а очи, които гледат, смеят се и се радват.
Навсякъде мъзга, аромат на трева, на земя, на цветя. Аз видях по какъв начин от майката дъга се откъснаха цветовете и накацаха по тревите, цветята и дърветата.
Ето за какво е така пъстра пролетта.
– Фууу! – пее вятърът и носи на крилете си птичките, които цвърчат със своите златни човчици и разправят, разправят до безкрайност!
– Хайде на разходка! – се провикват приятелите.
– Хайде! Утре рано!
– Хайде!
– Хайде!…
Чакайте в този момент и замлъкнете, и единствено гледайте! Там това на запад не е пожар, не са златни планини. Не! Там е домът на слънцето. То се към този момент прибира, с цел да спи… Каква хубава нощ пристъпя!
Но не щеш ли нощта, както пристъпя, по този начин и преваля. Торбите цялостни ли са? Тоягите приготвени ли са? Добре, хайде!
Още мрачно, а ние сме поели пътя към село Красен, на разходка, бодри, пеещи, викащи!…
Ето, това се споделя пролет. Тя върви с нас, а към нея цветята танцуват, пеят и се кискат.
Снимка: Писателят Добри Немиров през 1918 година, ДА „ Архиви “, bg.wikipedia.org
